Вратата тихичко отваряш

и нахълтваш в стаята при мен.

Но вратата не затваряй.

За да излезеш лесно някой ден.

Бавно сядаш в мекото кресло.

И нежно галиш буйните коси.

Едва усещам – сякаш с пауново перо.

Разкриваш красотата между нас, но дали?!

После леко ставаш и магията се свършва.

Перцето не оставяш и сърцето ми изтръгваш.

Започваш със „Обич...”, но свършваш със „Сбогом”.

Тихичко излизаш и вратата след себе си затръшваш.

И тъй със съдбата си предопределена оставам насаме,

с надеждите приключвам, но за да не страдам раздвоена,

ставам и вратата съдбоносна след теб два пъти заключвам!