Онази сила на живота, която тласка към летеж,
понякога завърта те в голгота и губиш светлия копнеж.
Душата тлее като въглен и мъчи се да изгори,
но има място на земята, което тялото държи.
Не спи... Копней и мисли си, че може би живей, не пей.
С ръце притискаш себе си в стената и мъчиш се да я рушиш,
но всъщност търсиш свободата, която кара те да полетиш.
И пак не спиш, потънал в сън.
А някъде зад блясъците на лъжите вън,
през леденото бялото стъкло поглежда те едно око.
Съдбата гледа те смирена и може би от глупостта ти е уморена,
и може би от безразличието ти е сломена, ...