През безмълвната пустиня,

потопена в сънна тишина,

ви се моята пътека

към миражна, мнима светлина.

Кат' самотен дъб прекършен,

ствол корубест що крепи едва,

с предусещане на смъртен

срещах равнодушен старостта.

Но пристъпи, без да чука,

тя отвън на моята врата.

Ненадейно през пролука

се промъкна в мене старостта.

Нежните душевни вейки

ми окичи с ледени цветя.

С бели пухкави къделки

волно се в мене разпростря.

Вихри кършиха върхари,

първи сняг косите посребри.

Рано ги слана попари

моите несбъднати мечти.

Не пристигна с армагани –

екзотични, приказни неща.

Най донесе с урагани

купища прекършени цветя.

В непрогледни тъмни нощи

скръбно-тъжни, горестни слова –

незаглъхналите вопли

на горчива младост песента.

Тя пречупва стари кости

в доби късни с болка и тъга.

Шеговито  уж на гости

дòйде, но остава до смъртта.

На везните веч поставя

целият, от мен изминат, път.

Бърка, рови и изравя

неприятен спомен всеки път.

Виждам, губя я следата,

често без посока съм вървял,

грях съм трупал в душата,

но със чест, с достойнство съм живял.

Аз за нечия изгода

в корист не прекланял съм глава

и позорно за подлога

не съм гръб превивал досега.

Затова ме мен закука

самотата в сетните ми дни.

Болест, немощ, глад и скука

верни като спътници са ми.

Затова в живота мрачен

мразовитият, посърнал ден

гасне като лъч  невзрачен

в облак плътно тъмен и студен...

Днес са дефицитна стока:

чиста съвест, правда свята – чест,

вече ми са не по джоба

парно, ток, вода – насъщни хлеб.

В мафиотската държава

мутрите престъпни са на власт,

дето сила не признава

право, съвест, свобода и глас.

Дето младите пропъжда

да се скитат чужди по света –

нас ни старците осъжда

да умираме във самота.

Но сърце е вечно младо –

в полет дух човешки все лети,

то не иска да е старо,

нито  във летаргия да спи!

 27.02.2013 год.