(На Иван Чернев)

Понеже сме възраст най-смъртна, понеже

съм, целият, в цайтнот - злопаметно време,

ще катапултирам в стихотворение

и дано смъртта там не ме забележи.

На въздух-връвчица животът се скупчва;

такава шеметност с главата надолу.

От всяко влакънце счува се пукот и ...

в мрак падаш-нелепо или от болести.

С все повече в тебе неизживяности;

с любов преизбликваща, все неизляна.

Разкъсва ги все по-малящ промеждутък

на челюсти, вбити  във всяка минута.

При радостта - чудната (неумъртвима!),

изнася ме с аварийно изпробване

прескокнал облак в небето из дроба ми -

концентрат от въздишка неразредима.

Но с вярност фатална отново щом вляза

в сцепление с космично-земния ритуал,

се реанимирам до степен на празник

и с пребаналния негов битов детайл.

И Красота стигам, неподозирана,

и у най-невзрачното дето прозира.

От кафе утринно през нощна Хавана

прилива и бие о нас непрестанно.