Ти знаеш ли денем как страшно се боря,
след битка как обърсвам кървавий пот
и как безсилна на колене падам и се моля
утрешната схватка да скончи тоз живот!

Ти не знаеш за кръвта, която блика
иззад бронята метална,
когато я мечът ти с целувка привика –
целувка от обичта – пагубна, фатална!

За моите чести срещи със смъртта
ти оставаш тъй неосведомен,
защото тиха и няма е пръстта,
когато в нея си заровил жива мен.

Ти знаеш ли, че в същия огън, дето
приготвя се днес моят тежък меч,
нявга изгорих у мене детето,
за да се науча да понасям адската сеч.

Ти няма как да знаеш...
няма и да разбереш,
защото за живота ми нехаеш,
докато своя ятаган ковеш...

Ти вечер едва ли се молиш
на всеки твой познат бог
покой в сърцето си да сториш,
да избягаш от света си жесток.

Но аз, страшната, се моля...
защото нищо друго не мога
след битка да сторя,
когато неизбежна е съдбата ми строга.

Защото не знаеш колко е страшно
плътта ти гибелно да раздира
онзи, когото обичаш тъй страстно,
да те убива, а ти да не умираш!

Защо не загивам, когато уж съм умряла,
се питаш може би след всяко сражение.
Защо не залязвам и утрин наново съм изгряла
в зората на нащо безвремие...

Не умирам, защото ти тровиш плътта,
Така е непосилно да ме убиеш,
душата не можеш зарови в пръстта –
тя ме държи, нея не ще я затриеш.

Ти, о, Ти, враг мой непобедим,
ти не знаеш какво причиняваш-
как ме направима неразрушима,
а всъщност точно ти да ме разрушаваш.

Ти знаеш ли денем как страшно се с тебе боря,
как вечер със кървавий пот на чело,
на всеки познат бог се моля,
да погуби навеки всичко, дето нявга е било!

Меча оставям лице да опре във пръстта-
удряй, разкъсквай, убий ме отново,
аз знам, ще възкръсвам с чиста кръв заранта,
за да можеш да ме погубиш със нова отрова.