В мрака на нощта

щурци се чуват…

… и лунна светлина я осветява,

и тъжни мисли в главата ù нахлуват,

и я карат да се чувства няма.

Стои си неподвижна в мрака,

вкопчила пръсти в мократа трева.

Лежи безмълвно на земята,

загледана в една звезда.

По лицето ù сълза се стича,

последвана от втора, трета… и така…

Със все сила се опитва да извика,

но е твърде слаба за това.

И се свива в тревата,

с ръце обгръща своите колене.

Обгръща ги, сякаш за да предпази

от света единственото си сърце…

Дали ще е някога щастлива?

Това дори и аз не знам…

Знам само, че е там… макар и полужива,

разбита... чакаща го да го осъзнае сам.