Колеги, приятели, другари,

всяка вечер по купони… веселби…

Усмивка бегла, поглед понапит…

Прегръдка, танц, докосващи ръце…

Нежност, смях…това бе всичко…

Достатъчно бе да се влюбя!

Да усетя как ме ти допълваш…

Да разбера, че с теб се чувствам жива.

Прости, че с теб не стана точно тъй.

За теб останах си приятелка добра…

А за мене стана ти - най-скъп в света…

Достатъчно ми бе като те видя - да огрявам, да засиявам.

Достатъчно ми бе като се усмихнеш - да политам!

Знам, за теб не е така, но аз не съм виновна…

Нямам тази красота, която търсиш у жените.

А характерът… за теб по важност винаги е втори!

Да, сега не съжалявам!!!

Но мъката, но сълзите… тях кой ще ми ги върне?

Кога на мен с любов ти ще отвърнеш?

Никога – аз знам…

„Има време” – каза ти…

„Мина време” – отвърнах аз!

За да няма рани още в малкото ми сърчице!!!

Надежда Петкова                                  2008г.