В БОЛНИЦАТА

Лампи и бледозелени стени,

смешно раирана – ризата…

„Тука ще бъдете няколко дни,

дòкато мине ви кризата!“

На стената, естествено, TV-екран

и до болка нелепо предаване.

На леглото съседно, в отвъдното взрян,

е положен старик пред отплаване.

Узнавам, че мъчи го някаква язва;

в ръката му нещо тече.

Поглежда ме той и пророчески казва:

„Загазил си здраво, момче!...“

Дните еднакви са. Дати не знам.

Времето тук е безного.

Маски, престилки прииждат насам,

бърчейки погледи строго.

През системата вливат ми течност без цвят

и по вените плъзва прохлада.

И дочувам въпроса: „Как – толкова млад,

ти така безнадеждно пострада?!“

Изписваха онзи старик и на прага

ми каза, че може би пак

ще дойде преди да съм в ада избягал;

помислих си: „Странен чудак…“

В стаята – даже без мухъл и прах,

сам като гений останах.

С радост огромна и с мъничко страх

мигом изключих екрана.

Разположен в кревата – до втръсване чист,

се присмивам на своето тяло.

И на прага на ада съм пак непукист

и редя бъднините си вяло,

и търся местото на всякоя брънка

в живота си, който старей;

а някакво птиче безгрижно отвънка

отмерва тристъпен хорей.

Друг настаниха със бъбречна криза.

„Мама му д’èба!... Пострадах…“

После: „Работи ли тоз телевизор?“

„Не!“ – му отвърнах с досада.

„Абе, как не?! Сега я серьозно загазих!

То не може без грам новини…“

По гръбнака ми ледена тръпка пролази –

по неволя ще зяпам сплетни.

Започват емисии. Сладкият сън

безшумно край мене се рей;

а може би същото птиче отвън

си пее в тристъпен хорей…

„Чи-у, чи-у, ла,

мила, тук ела!

Чакам те в захлас

всеки миг и час,

чакам без досада,

чакал бих и в ада.

Вечно, чак до края

пея все за теб,

в тоя свят нелеп

ти донасяш рая.

Лъч си в мрачен ден,

ти си светла вяра,

обич без поквара

и жадуван плен.

Искам те премного,

искам те с копнеж.

Ето, слава богу,

ти до мен ще спреш!

Любя те със страст,

спейки и наяве!

Сглъхва моя глас…

Сбогом и със здраве!...

Мила, тук ела,

чи-у, чи-у, ла…“