И що е тъй красиво, ако не е любовта?

Що е тъй жално, ако не е самотата?

Що са двама души дето наричат си дори смъртта.

А от любовта си дето зрее, двамата са разболяха.

И с любов дарени си отиват, мигом от земята.

Де единия, там и другия отива.

Това е тя - съдбата!

Един без друг не могат - за това се иска сила.

Дето единия ще страда, а другия ще почива..

Свята душа, силно сърце, а на лица им жална обич.

Погубиха си старината, оставиха си те децата.

Запомниха им хората лицата, все засмени и влюбени.

И един до друг лежат, долу в тъмнината..

Това била им тя мечтата.

Студени, мъртви, но влюбени.

Пазиха си те местата.

Две сърца в една душа.

В един гроб положена,

седи му там душата, седи и чака

своита вечна половина.

Незнайно мина се година.

Намериха се те в рая.

Студени, мъртви, но влюбени!

"За сърцата що се любят

и смъртта не е раздяла!"