В кръчмата
... от толкоз кръчми по света –
как точно моята улучи?...
– Случайно тука ли влетя,
илѝ те Дяволът подучи?...
... и се обърках: от къде
във тази нощ (не най – прекрасна!)
Съдбата да се заяде ли
към масата ми днес те тласна?...
А бях самотен, тъжно сам
и в кръчмата меланхолично
със бармана полупиян
общувахме си едносрично...
... Какъв ли вятър те довя,
какво ли трябва да забравиш,
че прелестната си глава
на рамото ми да поставиш?...
А кръчмите са като гроб –
обратно чувствата не връщат...
(Тъй спомени от друг живот
страстта му не повтарят всъщност!)
... но ако две души сега
самотни в кръчмата крайбрежна
се слеят тази нощ в една
„критична маса” неизбежна –
възможно е: да се взривят
в Предчувствие нетърпеливо
и в този миг да полетят
с обсебващо ги Нещо диво...
... А любовта, нахлула тук,
по масата им да потропа,
като в разкошен махмурлук:
– подир Запоя на Живота...
Едно време в Пасифика
© Коста Качев Все права защищены