Студените вихри бездомни
завихрили облаци сняг,
препускат се бесни и злобни
във шеметен, яростен бяг.

Настръхнал светът се пробужда
във синкав предутринен здрач
и пак се в мъглите забулва,
посърнал във унес и плач.

Развихрени хали метежни
зловещо се кискат, реват.
Кат змийки в пътеките снежни
се гърчат, извиват – пълзят.

Навъсена, шумна, тълпата
потрепва, трепери - гълчи,
печално и тъжно в мъглата
бесилото черно стърчи.

Във утрото ледно-студено
отпреде разгърден стои
героят - над него въжето
люлее се, страшно виси.

И попът молитвено вяло
прошепва в страха си едва:
- Покай се за грешките, чадо,
пред мене и кръста сега.

- Да мреш за България, отче,
е сладка, свещена мечта.
Безволно и хило отроче
на робство и страх е смъртта.

Забравил семейство, любима -
да жертвам живота си мил,
отдавна на род и родина
да служа съм се посветил.

И после увисна обесен,
величествен кат исполин.
Простена, дълбоко потресен,
балкана за свидния син.

И халите вият в полето,
настръхнал светът се е свил,
проклина и плаче небето,
милее - юнака любим...

О, спрете се, вихри проклети,
ти, слънце, отново изгрей!...
Да помним свещени завети
и Левски във нас да живей...

04.02. 2009 г.