Валят надежди и спомени...
Валят надежди...
Сгушена в ъгъла с моите копнежи.
Заплаках уж небрежно...
за да ми олекне и пак нежно
да пристъпваш в моето въображение...
Вече съществуваш само там.
Не съм виновна, знам...
Валят спомени...
и сълзи отронени...
Виждам отражението ти в тях
и очите, за които така копнях.
Събличам душата си...
полагам я до писмото,
което ми остави за „сбогом"...
Нека тя тъгува,
какво друго да сънува?
Аз нямам вече сили,
отне ми всичко, мили...
Ето, и навън вали...
но не дъжд, а кръвта ми...
Всичко е в червено,
а душата ми - с цвят на обгорено...
Усмихвам се плахо, усещам облекчение...
в пръстта ще попия и моето отражение
ще те следва, докато стъпваш,
ще те карам да изтръпваш!
Че любовта ми тъй силна -
ще те залее... и обилна -
за да пиеш ти от нея
до заветния си час.
И ще знаеш, че до теб съм аз...
© Савина Димитрова Все права защищены