Валят надежди и спомени...

Валят надежди...

Сгушена в ъгъла с моите копнежи.

Заплаках уж небрежно...

за да ми олекне и пак нежно

да пристъпваш в моето въображение...

Вече съществуваш само там.

Не съм виновна, знам...

Валят спомени...

и сълзи отронени...

Виждам отражението ти в тях

и очите, за които така копнях.

Събличам душата си...

полагам я до писмото,

което ми остави за „сбогом"...

Нека тя тъгува,

какво друго да сънува?

Аз нямам вече сили,

отне ми всичко, мили...

Ето, и навън вали...

но не дъжд, а кръвта ми...

Всичко е в червено,

а душата ми - с цвят на обгорено...

Усмихвам се плахо, усещам облекчение...

в пръстта ще попия и моето отражение

ще те следва, докато стъпваш,

ще те карам да изтръпваш!

Че любовта ми тъй силна -

ще те залее... и обилна -

за да пиеш ти от нея

до заветния си час.

И ще знаеш, че до теб съм аз...