Черен облак се задава,
небето навъсено ехти.
Чува се в далечината
женски глас крещи,
вижда ясно тъмнината,
силна идваща и смъртно страшна
Душно е, страшна буря ще да идва,
ръце вплетени в молитва,
очи отправени нагоре,
чакащи опора,
но срещащи чернилка,
само болка
и горчилка...
Бурята пристига с бясна сила,
зверски писъци раздират гробна тишина,
силен тътен, умираща надежда
с пречупени и смачкани крила.
Такива сме и такива сме били,
робството вековно
в душите е отровно
и там вирее още векове
доде народът самичък не умре..
Сянка е над нас надвиснала
един народ орисала
да търси все промяна
а нея да я няма.
Няма и надежда като че ли
погледите празни са, нали?
Всеки е отказал да се бори
и само своята изгода гони,
Това не е народ, а стадо,
родината от болка е раздрана,
всеки гледа в нейното сърце,
криейки своето лице,
ножът остър да забие
и история си да затрие...
Това сме днес, но и преди такива бяхме,
да се променим не щяхме
и ето раната дълбока вече е
щастливи няма как да сме.
© Александра Все права защищены