Черен облак се задава,

небето навъсено ехти.

Чува се в далечината

женски глас крещи,

вижда ясно тъмнината,

силна идваща и смъртно страшна

Душно е, страшна буря ще да идва,

ръце вплетени в молитва,

очи отправени нагоре,

чакащи опора,

но срещащи чернилка,

само болка

и горчилка...

Бурята пристига с бясна сила,

зверски писъци раздират гробна тишина,

силен тътен, умираща надежда

с пречупени и смачкани крила.

Такива сме и такива сме били,

робството вековно

в душите е отровно

и там вирее още векове

доде народът самичък не умре..

Сянка е над нас надвиснала

един народ орисала

да търси все промяна

а нея да я няма.

Няма и надежда като че ли

погледите празни са, нали?

Всеки е отказал да се бори

и само своята изгода гони,

Това не е народ, а стадо,

родината от болка е раздрана,

всеки гледа в нейното сърце,

криейки своето лице,

ножът остър да забие

и история си да затрие...

Това сме днес, но и преди такива бяхме,

да се променим не щяхме

и ето раната дълбока вече е

щастливи няма как да сме.