Жадуваща една усмивка,
жадуваща малко покой.
Самотна, стояща на една скала,
стоеше - нежна - Любовта.

Замислена и чудеща се, тя
гледаше в далечината.
Съзряла се в залеза на Луната,
потичаха сълзи и шепнеше устата.

"Нима аз съм чувство,
нима аз не мога да чувствам.
Защо трябва да избирам?"
извънтя нежността в гласа.

Една сълза падна от лицето,
в диаманта се прероди.
Претърколи се и падна,
падна в сини дълбини.

До нея застана Дилемата
и усмихната сега,
че някой се нуждае от нея,
независимо дали е чувство или душа.

На скалата плътно до тях
застана човек-момче.
Не ги видя и седна на ръба,
и погледна към изгрева.

"Красота, Красота, как успя
да създадеш това?" -
шепнеше момчето в унес,
в тишина и лека светлина.

До него неочаквано застана
прелестна девойка.
Усмихна се и заплака,
но усмивката не скри тя.

"Красотата няма да ти каже,
защото тя не чувства,
но Любовта до теб ще застане
и ще те научи да обичаш."

Изправи се момчето
и избърса сълза от лицето.
"Защо плачеш, ми кажи
и Любовта ми покажи?!"

Една от нейните сълзи отрони се
и в миг на по-малки се разби.
Усмихна се, погледна го,
с целувка го дари и започна да върви.

"Къде отиваш, моля те, кажи?"
Протегна си ръцете момчето,
сякаш за да я улови,
но тя изчезна и повече не се появи.