Жадуваща една усмивка, жадуваща малко покой. Самотна, стояща на една скала, стоеше - нежна - Любовта. Замислена и чудеща се, тя гледаше в далечината. Съзряла се в залеза на Луната, потичаха сълзи и шепнеше устата. "Нима аз съм чувство, нима аз не мога да чувствам. Защо трябва да избирам?" извънтя нежността в гласа. Една сълза падна от лицето, в диаманта се прероди. Претърколи се и падна, падна в сини дълбини. До нея застана Дилемата и усмихната сега, че някой се нуждае от нея, независимо дали е чувство или душа. На скалата плътно до тях застана човек-момче. Не ги видя и седна на ръба, и погледна към изгрева. "Красота, Красота, как успя да създадеш това?" - шепнеше момчето в унес, в тишина и лека светлина. До него неочаквано застана прелестна девойка. Усмихна се и заплака, но усмивката не скри тя. "Красотата няма да ти каже, защото тя не чувства, но Любовта до теб ще застане и ще те научи да обичаш." Изправи се момчето и избърса сълза от лицето. "Защо плачеш, ми кажи и Любовта ми покажи?!" Една от нейните сълзи отрони се и в миг на по-малки се разби. Усмихна се, погледна го, с целувка го дари и започна да върви. "Къде отиваш, моля те, кажи?" Протегна си ръцете момчето, сякаш за да я улови, но тя изчезна и повече не се появи.
Siguiente en la categoría
Siguiente del autor