Когато се пренасяш в жертва на гнева си,
сгушен удобно в тъжен черен облак,
зад който всяко слънце наднича и те търси,
но срещнеш ли лъчите виновно свеждаш поглед,
защото си само от плът и огорчение
и все ти е тая дали ще има утре
и право към Ада на твърдото си мнение
драпаш ли, драпаш, все по-навътре,
и риташ, и блъскаш, но сякаш към края,
когато пред теб са безброй начала,
и стиснал очи наум си повтаряш,
че грешният свят е и твоя вина...
Навярно си луд, но така ти харесва -
отиваш и се молиш, редом със смирените.
На тях да простиш е някак по-лесно.
На себе си не можеш. Разделно е времето.
© Елица Все права защищены