Когато се пренасяш в жертва на гнева си,

сгушен удобно в тъжен черен облак,

зад който всяко слънце наднича и те търси,

но срещнеш ли лъчите виновно свеждаш поглед,

защото си само от плът и огорчение

и все ти е тая дали ще има утре

и право към Ада на твърдото си мнение

драпаш ли, драпаш, все по-навътре,

и риташ, и блъскаш, но сякаш към края,

когато пред теб са безброй начала,

и стиснал очи наум си повтаряш,

че грешният свят е и твоя вина...

Навярно си луд, но така ти харесва -

отиваш и се молиш, редом със смирените.

На тях да простиш е някак по-лесно.

На себе си не можеш. Разделно е времето.