Сбогом! Колко пълни са моите слова?
Мира нямам и дали ще свърши някога това?
Побеляло цялото лице без никаква надежда,
опитвам да отроня някаква сълза.

Усещам - в гърлото напира нещо,
но замлъквам в миг тъма
и виждам теб отсреща -
как тръгваш с куфара сега.

Иди си! Моля те безгласно.
Върви си и недей се връща ти,
аз няма да ридая безутешно
за спомена от миналите дни.

Прощавай, ако някак си съм те наранила,
да обичам лудо не е в моя стил.
Това, че с тебе аз бях мила и добричка,
дано запази спомена за мен красив.

И тъй, че може да се срещнем,
зависи от нашата съдба,
но след време образът ти нежен
ще бъде заличен с дъжда.

Аз мога с часове да пиша
за това, че ти ще си далеч
и друга нечия утеха
ще пречупва твоя лед.

Тръгвай, часовникът напира,
нямаш право да си с мен
и друг с надежди като твоите заспива,
и се буди от очите ми запленен.

"Довиждане!"- не го изричай.
Сигурна съм, не ще ме видиш пак.
И името ми не изричай,
и не се обръщай назад.

Сбогом! Утре вече ще е друго
и на друг ще се усмихвам аз,
ще бъда самоуверена и сладка,
докато и с него не се сбогуваме така!