Колко безгрижно бе някога  времето.

Дните се нижеха. Вечно на стремето,

бодро усмихнати просто летяхме...

Миг не притихна ти... Но остаряхме...

С нови болежки  -  стари капризи,

дишаме тежко, мъчат ни кризи...

И не разбираме днешните делници.

Тъй вегетираме – раци отшелници.

Само понякога кротко в съня ни

щастие някакво тихо ще звънне...

Ще се изправим щастливи на стремето...

Чуй, ще се справим! Кратко бе времето

на нашата дива, добра еуфория.

С грива сме сива. Не сме история,

а настояще. Пърхат проблемите -

рани кървящи. Друго е времето,

но ще постегнем доспехите стари.

Към меч ще посегнем със верни другари,

ще стъпят в редиците все ветерани.

Родни традиции мъжки ще браним.