Колко безгрижно бе някога времето.
Дните се нижеха. Вечно на стремето,
бодро усмихнати просто летяхме...
Миг не притихна ти... Но остаряхме...
С нови болежки - стари капризи,
дишаме тежко, мъчат ни кризи...
И не разбираме днешните делници.
Тъй вегетираме – раци отшелници.
Само понякога кротко в съня ни
щастие някакво тихо ще звънне...
Ще се изправим щастливи на стремето...
Чуй, ще се справим! Кратко бе времето
на нашата дива, добра еуфория.
С грива сме сива. Не сме история,
а настояще. Пърхат проблемите -
рани кървящи. Друго е времето,
но ще постегнем доспехите стари.
Към меч ще посегнем със верни другари,
ще стъпят в редиците все ветерани.
Родни традиции мъжки ще браним.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
Дръж се, Приятел -
в думи усещам те -
нямам дознател...