Всеки ден се опитвам,
да продължа с надежда напред,
да вярвам, че няма защо да плача сама,
да зная, че с шепа обгръщам света!
Всеки ден се опитвам,
да повярвам в утрото на деня,
да се усмихна на слънцето,
да премахна облак с ръка!
Всеки ден се опитвам,
да запазя доброто у мен!
И всеки ден, тази надежда умира,
като скитник в сърцето ранен!
Всеки ден се опитвам да се изправя
и всеки ден аз пропадам.
Събирам в душата си спомени,
от които всеки ден се надявам!
И всяка утрин с усмивка представям
на хората колко е хубав света!
И вечерта отново бляна развалям
плачеща, даже сама!
© Ема Кирилова Все права защищены
Защо ли те няма?
Обичай, света,
обичай Земята,
сама не си...
чувство е само
Самотата