Колко малко си, мое небе -
звездно късче космична вселена.
Като малко сърце на дете
ту се смееш, ту плачеш ранено.
Град и дъжд наваляваш през смях
между пръстите - шепи несбрани -
огледало, в което видях
коленете си прашни и в рани.
Моят остров сред бурно море.
Моят пристан сега и от лани.
Ту спокойно и синьо небе,
ту с платна от тайфуни съдрани.
Няма как да ти сложа стени.
Няма как да издигна огради.
Мое синьо, безоблачно ти,
мои страшни и сиви парцали.
Днес разпадаш се сякаш без глас,
мое звездно начало - безветрие!
Вцепенено от облачен страх,
разпиляно от чуждо пришествие...
© Нели Господинова Все права защищены
антагонизмът в ежедневието, в най- чистото и най-скъпото не може да ни отмине... всяка нежност е по-нежна след тайфун и всеки тайфун намира нежността, за да я разруши....Но колко е хубаво да имаш свое небе.. свое тайно местенце за мечти , тайфуни и нежности...