Листата жълтеят,
вятърът почва да хапе,
те капят...
Сълзите напират в очите,
ала не капят...
Сърцето кърви, ала вече
не усещам болката.
Болката, че вече те няма.
И спомените се прокрадват
в мислите и запълват
празнотата, самотата
сякаш изчезва в съня...
Отново съм с теб,
лежим в леглото и се смеем,
като деца мечтаем,
как отново ще бъдем заедно
и времето лети и сякаш неусетно
идва денят,
денят, в който теб те няма...
Самотата и отчаянието
се наместват в сърцето
и дори спомена за сините очи
не може да ги отмести...
И сълзите падат заедно с листата...