И ето че доплавахме до мястото
където лодките целунаха брега
и нашите безкрайни въжделения
притихнали, преплетоха сърца.
Една любов отложена, подмината.
Животът като миг пропуснат…
Скитахме с надежда да се зърнем
и чувствата отново да възкръснат.
Очите срещаха очи искрящи.
На пристана очаквах да те спра.
Но всичките възторжени копнежи
изгаряха като залязващи слънца.
Съдбата имаше за нас урок:
Обичаш ли, не чакай! Нямаш време!
Раздавай обич, прегръщай с любов
и не отлагай щастието за незнайно време.
То идва и си тръгва …
Не знае, че не си готов.
© Валя Сотирова Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе:
За да претърпиш корабокрушение, първо трябва да имаш кораб »