Самотата е тайна килия,

заключена с пясък от думи.

Надзърнеш ли там ще откриеш

бездната в душа погубена.

Понякога нощем човек

зад редове пробва да каже:

- Аз съм тук, дишам сред вас,

някои познават ме даже.

По улици пълни с погледи празни

се разхожда често с ръце в джобове,

за него небето с ласкави струи

гальовно разкрива дъждовна утроба...

Непрестанно той търси в черното бяло,

живее ли някъде цвете в кал,

Смърт за Живота ли е ново начало,

без обич би ли човек оцелял... 

Краят на безкраен път приближава,

лицемерно студен си остава светът,

все още някого слънце огрява,

а към други звездите мълчат.

Животът все същия продължава,

без болка да дишаш е само награда.

Въпросите неразгадани остават,

вълци започват лунната серенада...