Самотата е тайна килия,
заключена с пясък от думи.
Надзърнеш ли там ще откриеш
бездната в душа погубена.
Понякога нощем човек
зад редове пробва да каже:
- Аз съм тук, дишам сред вас,
някои познават ме даже.
По улици пълни с погледи празни
се разхожда често с ръце в джобове,
за него небето с ласкави струи
гальовно разкрива дъждовна утроба...
Непрестанно той търси в черното бяло,
живее ли някъде цвете в кал,
Смърт за Живота ли е ново начало,
без обич би ли човек оцелял...
Краят на безкраен път приближава,
лицемерно студен си остава светът,
все още някого слънце огрява,
а към други звездите мълчат.
Животът все същия продължава,
без болка да дишаш е само награда.
Въпросите неразгадани остават,
вълци започват лунната серенада...
© Вили Тодоров Todos los derechos reservados