Разчиствах старо чекмедже,
от шкаф, препълнен с дреболии....
Дали от някаква сантименталност, 
потънало в забрава от години,
на дъното видях едно ключе ...
"Вълшебно е - тогава каза мама...
Пази го и не го губи!
Пораснеш ли и нас ни вече няма,
с него ще отключваш невидими врати."
Едно вълшебство на вратлето,
завързано с обикновен конец
зае специално място във сърцето  
и води ме от детството до днес.
Пътят ми – поле неизорано,
сред него – не една и две врати…
Блъсках с ръце по тях изподрана,
от пироните по гнилите дъски.
Срещах  душѝ с катинари заключени           
за хорски страдания и неволи.      
Ключалки с омраза запушени…
Господи!...За тях се помолих…
С крака натежали от лутане
и с вярата на малко дете
измолих своето пробуждане…
Отключих  с ключ едно сърце. 
С  дума добра вратите отключвах,
Отключвах надежди и заспали мечти.
Към приятелите път намирах. 
Към безкрая оставих следи!
Открехнах резето на тясната клетка.
Слабите се страхуват от духа непокорен.      
Живял бе години зад тъмна решетка…
И чудо! Духът е свободен!
Всеки има своето малко ключе
с което добро и любов да отключи.
Някъде там… в забравено чекмедже…
Потърсете го и … чудото ще се случи!