В тази сутрин, пишна като буйна зеленита...

В която невидим художник  я е мацнал с цветовете на животът...

В която пролетта е щедра матрона и плиска  от своя  брокат...

В която земята реди своята мозайка на живот...

Планината се докосва до небето ...

И иска  да му върне белият капишон...

Иска вечната  младост  на Афродита...

Но не вижда  изписаните си старост в нагънатите й черти..

По урвите се гонят бясно ветрове, яхнали диви коне...

Планината иска да ги укроти в своите  пазви...

Няма как,  когато  нещо си има посока...

То си търси път, път на възход...