В тази сутрин, пишна като буйна зеленита...
В която невидим художник я е мацнал с цветовете на животът...
В която пролетта е щедра матрона и плиска от своя брокат...
В която земята реди своята мозайка на живот...
Планината се докосва до небето ...
И иска да му върне белият капишон...
Иска вечната младост на Афродита...
Но не вижда изписаните си старост в нагънатите й черти..
По урвите се гонят бясно ветрове, яхнали диви коне...
Планината иска да ги укроти в своите пазви...
Няма как, когато нещо си има посока...
То си търси път, път на възход...