Спомням си големите ни чаши
в кухнята със сините стени
и масата, застлана със чаршафи,
избелели от засъхнали сълзи.
Както го заключихме отдавна,
седи домът ни празен и студен.
Споменът за чувството във него
избледнява. Избледнява с всеки ден.
Приела съм, че няма да се върна.
Примирила съм се. По-добре звучи.
Всеки път, щом чуя за България, потръпвам
и блясък на надежда пламва в моите очи. ...