Тишина... До камък надгробен, девойка стои... Светът й - ограбен, болка струи... Сълзите й падат, сърцето умира... Душата му тихо, се слива с всемира... Надежда, не - няма, болката само... Няма го вече, топлото рамо... Сърцето се къса, с болката дива... Сълзите падат и лицето се скрива... Животът й бяга, а тя не достига... Вече не смее дори и да мига... Той каза: "Върви! Вече ме няма... За мен забрави, за любовта ни голяма..."
P.S. Посвещавам това на един човек, който ми е много скъп. И в когото имам вяра, че няма да допусне това да се случи...
Нистина е тъжно, но това са моите чувства.. Просто човека който обичам ми каза, че скоро може да не е до мен, че може да напусне този свят... Искрено се надявам да е прочел това и да не се предава, защото ако има надежда то зависи само от него да остане тук ...
Не знам,какво точно те е подтикнало да напишеш това стихотворение,но е много истинско.Дано не си го изпитала и никога да не го изпиташ.За съжаление се случва и ако момичето на моят син можеше да пише,стихотворението щеше да бъде същото,защото знам,че чувствата и са такива.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.