Висеше куче на синджир

и мяташе се то безспир.

Проклинаше си всеки ден съдбата

и страстно искаше си свободата!

В един прекрасен час,

по някакво си съвпадение,

което няма обяснение,

ей тъй, съвсем случайно,

стопанинът веригата

постави най-нехайно.
А после при един безумен кучи скок

премина сякаш електричен ток

и чу се звън и щрак и после пак.

В краката му веригата лежеше.
Ръждясала, очукана, безсилна вече беше.

Тогава хукна песът подивял

напред към свободата.

Любов той нивга не видял,

горещо благославяше съдбата!

Така се губи той една неделя,

а после кротко се прибра.

Дойде си, легна в кучешката си постеля,

веригата погледна.

Погледна я без озлобление

и даже с малко умиление.

Че истина велика

разбрал бе този пес

и тази истина е актуална

тъй много днес.
И нека си признаем без някакво си притеснение,

ненужно глупаво там извинение,

че веригата по-лека някак става,

когато хляба тя ни дава!