Висеше куче на синджир
и мяташе се то безспир.
Проклинаше си всеки ден съдбата
и страстно искаше си свободата!
В един прекрасен час,
по някакво си съвпадение,
което няма обяснение,
ей тъй, съвсем случайно,
стопанинът веригата
постави най-нехайно.
А после при един безумен кучи скок
премина сякаш електричен ток
и чу се звън и щрак и после пак.
В краката му веригата лежеше.
Ръждясала, очукана, безсилна вече беше.
Тогава хукна песът подивял
напред към свободата.
Любов той нивга не видял,
горещо благославяше съдбата!
Така се губи той една неделя,
а после кротко се прибра.
Дойде си, легна в кучешката си постеля,
веригата погледна.
Погледна я без озлобление
и даже с малко умиление.
Че истина велика
разбрал бе този пес
и тази истина е актуална
тъй много днес.
И нека си признаем без някакво си притеснение,
ненужно глупаво там извинение,
че веригата по-лека някак става,
когато хляба тя ни дава!
© Милен Личков Всички права запазени