Забравих ли?
Аз, която цяла в паяжини
бранех нашите мечти,
ръсих сол в пресни рани.
Аз да плача,
вместо ти!
Изсушавах мокри сълзи -
хорски клюки,
лъжех себе си дори
и сега забравих,
да целуна побелелите коси.
А небето -
то защо се смее?
Есен е. Трябва да вали.
Цялото е посинено,
едното му око кърви.
Лудее заразено от нашите беди.
Уморено, вечер ще заспи.
Не заспивай ти без мен,
аз целувам много нежно!
© Василка Ябанджиева Все права защищены