Аз безумно се захласвам
в залез топъл и червен.
Всяка вечер аз пораствам
с облака до кръв ранен.
Розово вечерно слънце
се потапя пак във кръв.
Става то червено зрънце...
Облак го целува пръв.
И в небето то потъва
там далече зад черта.
Слънцето перде опъва-
слиза тихо вечерта.
© Никола Апостолов Все права защищены