ЗАРИЧАНЕ
Душата ми е хвърляна навред -
орисници я глозгаха, и псета...
Не зная вече колко съм поет
и колко трябва да щадим поета...
Но вече зная колко съм готов
да нося своя кръст неизповядан...
Над своите илюзии покров
полагам аз смирено и присядам...
Аз още имам сили за слова,
които тежко дишат в съвестта ми!...
Нима живея само за това -
единствено покровът да остане?!...
България сега е като храм,
търговците във който славят само...
За сребърника трийсет да я дам
аз няма да допусна, мила мамо!...
© Ванилин Гавраилов Все права защищены