Защото минното поле се крие под тревата,
да имаше поне един издайнически трън.
Какво ще ни спаси – да спрем, като сърната
секунда преди изстрел – и до там.
Защото дърпа ни глухарчето ръката,
да го откъснем и с очи да проследим
високо и на воля в синевата
как се издига от дъха ни като дим.
Защото е защо в сегашно време.
Повежда ни по-другаде и по един.
И заслепени, тръпни от надежда
светът ни мъничък е винаги взривим.
© Христина Комаревска Все права защищены