Защото минното поле се крие под тревата,

да имаше поне един издайнически трън.

Какво ще ни спаси – да спрем, като сърната

секунда преди изстрел – и до там.

Защото дърпа ни глухарчето ръката,

да го откъснем и с очи да проследим

високо и на воля в синевата

как се издига от дъха ни като дим.

Защото е защо в сегашно време.

Повежда ни по-другаде и по един.

И заслепени, тръпни от надежда

светът ни мъничък е винаги взривим.