Колко ли вълни съм пропуснала,

когато сушата ме е давила,

счупени криле съм превързвала

(и небето обичам, и земята).

Дом си строих в клоните

на мечтите, обрасли с чувства.

В него отгледах децата си,

преживях земетръсите на съдбата.

Господи, ти си свидетелят

на всички бразди по лицето ми -

бях и чиста, и свята, и грешница,

само по лист от смокиня в душата.

Път съм давала когато ми липсва,

а на всичко отгоре и истински.

Аз – Начало, аз – Край на Земята.

А душата ми мълком никне из пясъка.

Весела ЙОСИФОВА