Как да започна, като нямам думи?

Как да продължа, като мисълта ми се губи?

Каква съм аз и каква искам да бъда,

каква е моята съдба, каква е моята присъда?

Може би най-потърпевш си ти,

който изтри моите сълзи.

Може би ти страдаш повече от мен

и аз накарах те да проклинаш всеки божи ден.

Защото слънцето изгрява, но не в моята стая,

кара ме да търся място между ада и рая,

кара ме да осъзная, че ми е даден живот да съм сама,

да няма никой до мен в моята съдба.

Да съм вълк единак,

който просто изчезва в тъмния мрак,

оставя белег на всичко по дългия път,

а живее, просто, за мига.

Ти беше моята луна, под която виех.

Ти беше онази утеха, в която сълзите си триех.

Ти беше всичко и нищо на света.

Ти беше любовта.

Откъде дойде това, не зная,

но нещо накара ме да осъзная,

че не те заслужавам, дори и малко,

че моето съществуване е жалко.

Че аз съм дете на борбата, която не съществува,

че да бъдеш с мен не си струва.

Не мога оставя това на заден план,

а да погледна назад… ме е срам,

не мога да бъда твоя свят

от радост, защото моят е като войната в Багдад.

Не съм скромното момиче, което бях,

вече съм силна и от проблемите не ме е страх.