Във студеното утро

пак се втурвам навън.

По клепачите лепне

неспокойният сън.

А снежинки немирни

връхлетяха по тях.

Те замигаха – смях

във зениците бликна –

толкоз летен, зелен...

Вие, мили снежинки,

пак дойдохте при мен,

като малки звездички –

чисти, бели, добри.

Като спомен за детство,

като бели мечти,

Като топла усмивка

за деня ми суров...

Като шепичка нежност,

като бяла любов!

А дърветата във накит бял,

дантелено изящни,

тържествуват.

Привели клони в унес тих,

априлския си цвят  сънуват.

След есенната тъжна голота,

обрулени, безлистни, сиви,

осъмнали във снежна белота,

дърветата са пак щастливи!

Валят снежинки.

Нежност и безмълвие.

Всеобятна бяла здрачина.

Една невидима пътека

отново ме зове в снега –

пътеката към теб –

покривана в забрава,

изтривана от времето следа.

Но пак останала

във мен, в снега...

Пътеката към теб!

Искрящо синя обич

в добри, разнежени очи.

Китарен звън,

любовна стара песен...

Валят снежинки –

нежност... и мечти.