Тя беше точно като красива снежна картина.

Косата ѝ – цялата покрита със сняг,

очите ѝ – бели като снежинки,

а усмивката – някак прошарена 

и бледа стоеше.

Ах, каква истинска зимна красота!

Не фалшива!

Вървеше тя спокойно по снежната пътека,

обсипана с хиляди светещи лунички.

Защо ли? За да покажат прекрасния път към щастието нейно.

Щом приятелите нейни я отведоха към щастието нейно,

а тя с нежната си и тиха усмивка им благодари и целуна ги,

а те за миг отлетяха от нея.

Заживя тя свободно и щастливо в нейната зимна картина.