Утрото тихо се подава през заскрежените стъкла,
леко и с плахи стъпки пак завръща се деня,
за да разкрие изящното творение на нощта,
покрила с бял килим, сякаш от сребро, сухата земя.
Отваряйки очи, захласнат гледаш този зимен рай,
необятни са и тъй далечни чезнещите планини,
снежен плащ над тях се спуска навред безкрай,
върховете крият се в снежната прегръдка на мъгли.
Танцуват и се смеят, летят и пеят белите снежинки,
тъй крехки, чисти и невинни като ангелски сълзи,
милват детската ръка и после в миг изчезват,
като хилядите изречени, но несбъднати мечти.
© Христина Михайлова Все права защищены