6 дек. 2005 г., 22:27

* * * 

  Проза
1465 0 0
2 мин за четене
   Отдавна мечтаеше да избяга някъде,да се скрие от обичайните дни,месеци,седмици.Усещаше монотонност околу себе си .Искаше новости ,запознанства,нещо напълно ново.
   Дим от цигара образува пръстени във въздуха  и замъгли звездите на който беше дала имена.Леко се стресна ,после чу глас:
   -Тръгваме ли?-попита всашност малко познатия глас
   -Да!...Каде?
   -Далече ,далече .Нали това искаш?!
   -Да ,добре...
   Не знаеше какво се случва ,не искаше и да знае ,някой четеше мислите й ,това я впечатляваше.Подаде й ръка ,тя се изправи неловко ,като малко дете.Набута бързо няколко ката дрехи и две-три неща от първа необходимост.Очите й бяха леко подпухнали ,а гримът размазан,и въпреки че беше много суетна ,не отдаде значение.
   Качи се в колата ,запали и тръгна.През прозорчето летяха спомени и мисли .Бързо се отдалечаваха кафенетата,клубовете,местата които често посещаваше в квартал Тракия на прекрасният град Пловдив.
   Пътува два дена ,докато съвсем не изнемощя ,а суетността би й казала че изглежда отчайващо.Излезе от колата ,видя забързани насам-натам хора.Всеки по своя живот.Може би някой я чакаше.Беше й някак неочаквано чуждо.Не разбираше хората ,нито живота.Представи си колко празнота е оставила в сърцата на родителите си ,с който дори и интензивно да се караше ,чувстваше изключително близки.Приятелите й ,които сащо обичаше безкрайно ,сигурно приемаха поредната доза кафе с цигари в кафе "Надежда" ,но и те се чувстваха празни и оплакваха заминаването й.Защо им причиняваше това?Те я обичаха!Като вълна я заляха спомени за детството,за баба и дядо ,които тя чувстваше като мама и тати ,за баща й на когото толкова много приличаше,за приятелите с които беше неразделна и денем и нощем,за едно момче което отдавна обичаше,за звездите които бе крастила на приятелките и на себе си.Изтри една сълза която май падаше от душата й.
   Огледа се,хиляди хора а от тях никой не я разбираше ,но някой някъде сигурно я чакаше...
   Гледаха я с интерес ,като красив предмет ,или като кукла със синьо-зелени очи.
   -Но под очите ти,вътре в душата ,която не притежават нито куклата нито предмета ,тук кай ще погледне?-каза гласът на чакащия.-И кой сега ще да те утеши?
   Тя заплака :
   -Не тези.-каза-Те ме харесват ,но само на вид .Те ме гледат в очите ,но виждат само цвета .Не тези ,не,тези са чужди!Не тези,а моите!Моите ,те ми гледат в очите ,а ми виждат в душата.Те ме харесват като човек.Те ме обичат ,защото съм аз.
   Всичко й стана ясно.Как й липсваха и хората ,и местата,и въздуха ,и дните,и даже тротоарите!Всичко й стана ясно ,най-прекрасното място е там където е сърцето.
   Тя се върна ,всичко  беше малко изменено, тя беше пораснала,тя беше осъзнала ,че най-скъпо е да си сред свойте ,в своята държава.

© Теодора Дамянова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??