Моите приятели
В санаториума нямаше особенно голям избор откъм гледна точка на това с кой искаш да другаруваш и с кой не. Болшинството от моите "приятели" е елементарно устроено. Хора с психични разтройства, които живеят ден за ден и основната мисъл в съществуването им е това, да намалят ударите със шоковите палки. Уви, моите събратя нямат този късмет, както и аз в това число. В отделението, в което бях настанен аз, беше сравнително нормално положението. Всеки имаше собствена роля. В дъното на коридора Атила отново беше беснял в стаята си. От една страна му завиждах, защото стените бяха облицовани и меки, от друга не. След всяка негова такава проява идваха дебелите санитари със шоковите палки и го укротяваха. Какво им пречеше той?! Той си изливаше страстите под формата на буйстване. Буйстване, което не нарушаваше покоя никому. По-проблемен беше Хитлер. Неговата стая се намираше срещу моята. Всъщност... дали Хитлер се бе вселил в душата на другият мой колега - срещу моята врата?! Той бе ...