Моите приятели

В санаториума нямаше особенно голям избор откъм гледна точка на това с кой искаш да другаруваш и с кой не. Болшинството от моите "приятели" е елементарно устроено. Хора с психични разтройства, които живеят ден за ден и основната мисъл в съществуването им е това, да намалят ударите със шоковите палки. Уви, моите събратя нямат този късмет, както и аз в това число. В отделението, в което бях настанен аз, беше сравнително нормално положението. Всеки имаше собствена роля. В дъното на коридора Атила отново беше беснял в стаята си. От една страна му завиждах, защото стените бяха облицовани и меки, от друга не. След всяка негова такава проява идваха дебелите санитари със шоковите палки и го укротяваха. Какво им пречеше той?! Той си изливаше страстите под формата на буйстване. Буйстване, което не нарушаваше покоя никому. По-проблемен беше Хитлер. Неговата стая се намираше срещу моята. Всъщност... дали Хитлер се бе вселил в душата на другият мой колега - срещу моята врата?! Той беше проблемен, защото проповядваше денонощно своите възгледи и спореше с Чърчил, който се намираше в стаята вдясно от неговата. Не бяха толкова неприятни, но понякога ми писваше да ги слушам. Но можех да се разсейвам, когато те млъкваха. Разсейването ми беше свързано с една от малкото хубави души вселили се в тялото на съседа ми отдясно. Той не беше лош човек. Той беше човек на изкуството. Докато откарваха през няколко дни в карцера Хитлер, аз можех да си говоря с критика от "Таймс" Ал Реджинал. Поне за такъв се преставяше моят съсед. С него с часове нищихме най-различни теми, коя от коя по-забавни и разтоварващи. По неговите думи всичко беше чудесно. Супата, която ни даваха два пъти дневно, беше чудесна. Истински оптимист. Не виждаше проблем в това, че беше затворен в стая с четири меки стени. Дори се радваше, че попаднал в нашият санаториум. А аз бях истински щастлив, когато обсъждахме политическата стратегия на страните от Втората световна война. От него научих доста неща за военно-полевото сражение на командосите. Иситински красив човек. Щеше ми се обаче да не си подаваме бележки през цепнатината в стената, защото листовете ми рано или късно щяха да свършат. Може би и мастилото в писалките ни. Но това не беше важно. Ал смяташе, че един ден ние ще сме на мястото на санитарите и ние ще сме санитари, а санитарите ще са на нашето място. Колкото и бленувано да беше всичко, колкото и спокойно да си разменяхме бележки, в които пишехме за мечтие си, пишехме какво ще правим, ако някой ден излезем... всичко рухна в момента, в който го преместиха в южното крило. Южното крило беше крилото, в което се подвизаваха сравнително леките случаи на душевно болен човек. Именно след преместването на Ал аз изпаднах в неконтролируем гняв. Тогава за първи път сложих онази бяла риза с дългите ръкави и задното закопчаване. Ако я бяха сложили на Ал може би той щеше да се зарадва от това и щеше да изпита нещо, което не беше изпитвал. Адът дойде, когато на мястото на Ал дойде Тодор Живков. Този мой съсед, който се мислеше за Тодор Живков, постоянно ми мислеше злото. Вчера на обяд например се опита да ме наръга с лъжица. Извадих късмет, че е лъжица. Съседът ми сега е толкова жесток и критичен, че с голи ръце ще ме разкъса, ако му кажа, че нещо не ми харесва. Въпреки тази ирония на съдбата. Тези странни хора които бяха в отделението... въпреки всичко аз ги обичах. Те бяха част от мен и аз бях част от тях. Те не можеха без моето мълчание, аз не можех без техните викове. Въпреки, че ми липсваха отдавна нежните милувки на приятелката ми, която сега може да е щастливо влюбена. И по-добре. Не й трябва шизофреник за приятел/мъж. Липсваше ми семейството - сега моят дом бе санаториумът. А моето семейство - лекарите. Моите приятели обаче си остават събратята ми по съдба. Обичах ги, колкото и да ги мразех!