Животът на един неудачник

    Беше топла майска утрин. Върху клончето на една липа, блестеше малък пашкул от коприна. На долния му край, бавно се разтвори дупчица и от нея се подаде много любопитна глава, с големи фасетъчни очи. Сантиметър по сантиметър до обяд, излезе пеперуда със сгърчени не оцветени крила.За още няколко часа те станаха прелестни с множество багри, защото слънцето и въздухът вършат чудеса.
Вече наближаваше залезът и пеперудата се понесе във въздуха.Не беше прелетяла и няколко метра, когато задуха силен вятър, който я запокити в близкия свинарник. Той бе с много кал и тиня, а бедното създание падна в тях и от прелестта му останаха само кални ципи.
Пълзейки бавно, се изкачи на оградата, като на няколко пъти грухтящите прасета се опитаха да я изядат.
Нощта беше настъпила и пеперудата си остана все още мръсна.
На следващия ден при изгрев, имаше надежда да полети отново, но две прасета боричкайки се я напръскаха с нова порция кал.
И така минаваха ден след ден, но в неразборията на свинарника не се намери и час поне, в който да види отново цветните си крила .
В краткия живот на пеперудите, няма много време за да очакваш чудеса.Дойде и денят, когато бавно търкайки с предни крачета бляскавите си очи, умря.
Тя беше останала вече без крила и досущ приличаше на гъсеницата, каквато беше преди да се събуди, като пеперуда.
Едно прасе се протегна и мляскайки я изяде.

Пътуващият актьор

   Навън валеше ситен дъждец, което продължаваше вече седмица. В поредното село улиците бяха с кални коловози, а шапитото на театъра, беше някакъв странен сюреалистичен гоблен с пришити най-разноцветни парчета плат.
 Под чергилото на каруцата, Алфонсо се унасяше от тихото потропване на водните капки и навел глава се взираше в мръсната бутилка с ром.Всяка вечер в 8 часа, излизаше на арената под прокъсаната шатра на пътуващия театър и заедно с Лили играеха някаква безумна мелодрама, в която той се кълнеше във вярна любов, а тя кръстейки се го отхвърляше, защото вече се е врекла на Бог и ще отиде в манастир не можейки да търпи раните, които и е нанесъл.
В края на пиесата, той вадеше един театрален нож с прибиращо се острие и се наръгваше в сърцето, но въпреки всичко успяваше да изкара един пет минутен монолог, в който обясняваше, как е изтърпял всички мъки в своя живот и единствено Бог ще го приеме и ще му прости греховете, защото другите с насмешка отстрани са гледали как страда.
Най-много се радваше, като виждаше как 20 женуря със забрадки, насядали по изтритите пейки, се къпят в сълзи от неговия монолог, а вече потръпваше в екстаз, чувайки приглушените писъци щом забиеше ножа в гърдите си.
Изнасяйки всяко представление, беше пиян, но в различна степен.Тази вечер беше прекалил наистина достатъчно - в главата му се мотаеха не свързани мисли, колко е нещастен в живота си и едновременно, колко е велик в таланта си, а също така и каква добра душа е, защото е простил изневярата на Лили с коняря.
 Отвън, някой потупа по чергилото на каруцата. Явно беше вече дошло време за представлението. Залитайки се изправи и в тъмното започна да опипва пода, за да намери театралния нож, но го нямаше. След дълго ровене в сандъка с реквизит, напипа нещо метално и остро и го напъха в колана си.
През дупката на каруцата се показа главата на директора и той изкрещя:
-Вече почва!!!
Алфонсо влачейки крака влезе в шатрата и всички насядали заръкопляскаха, а те не бяха много - някъде 20 души.
Пиесата започна и всичко, като по строг сценарий си вървеше, както трябва…Постоянното кашляне, единичните оригвания на по-старите селяни, така и тихите подвиквания,  за да окуражат Лили в изповедта и за нещастието и любовта към Бог.  Дойде и моментът, когато Алфонсо трябваше да забие ножа в сърцето си. Без да погледне, извади острието от колана си и го заби с пълна сила. Просто изгрухтя от силната болка. Край него пръскаше кръв, и като в просъница чуваше писъци. Явно с пияния си мозък не беше взел театралния нож, а този с който стържеха пейките след всяко представление от натрупаната мръсотия и кал.
За пръв и последен път разбра, какво е истинска болка и тогава усети, дали е бил прав в евтиния си монолог.
Но Бог го чакаше, както всички отлитащи души с протегнати ръце.

А публиката видя най-накрая истински спектакъл.

   Лош навик

    Село Пантареево беше между два хълма, обрасли с дъбови и букови дървета.Имаше десетина каменни къщи с малки дворчета.
В гората на един от хълмовете се разхождаше неизвестният никому художник Валери Шаранков. Щом излезе на полянката над селото, Валери остана с широко отворени очи от красивата, идилична картина на накацалите една до друга къщурки. Веднага в главата му назря мисълта да продаде боксониерата в големия град и да се засели тук.
Първото нещо щом стигна селото бе да пита, как се казва и къде е кмета, за да му покаже къщи за продан.Щом научи името се възторгна,защото превеждайки си го от латински- "всичко тече" откри някакъв философски смисъл предопределящ да живее тук.Кметът го по-разочарова,защото единствената къща изоставена, беше най-последната до гората и нямаше водопровод - вода можеше да черпи от кладенеца, но нищо не отказа Шаранков.
На другата седмица беше продал стаята си на последния етаж и с парите купи къщата и даже му останаха. Багажът му беше един куфар и голяма саксия с напъпила роза /истинската любов и муза на художника/. Преди да си разопакова куфара, обиколи малкият двор и откри единственото място ,което имаше слънце, хубава пръст и засади цветето си.През цялото време докато копаеше, чуваше някой да грухти зад каменната ограда и усещаше силната миризма на кочина,но просто се примири, че на розата трябва да и е добре и ще изтърпи всичко. След седмица вече беше щастлив,защото свикна с герана и скърцащия чакрък с веригата.Будеше се от птичи песни, а нощем му свиреха щурчета. Даже започна и първата си картина в Пантареево със заглавие "Мечти". Учуди го единствено,че розата му се наклони към оградата с кочината зад нея, но пък растеше завидно бързо и цветната пъпка стана много голяма, почти готова за цъфтеж. После расъждавайки стигна до заключението, че всички рози независимо от красотата си много обичат изпражнения и затова се насочват на там, където ги има.
Тази сутрин Валери стана много рано с първите лъчи на слънцето и излезе на двора да види цветето си.
-Не-е-е-е!!!-този писък прокънтя в цялото село и по склоновете.
Повечето съседи наскачаха, а този с кочината вече висеше на оградата.
-Господин-е, ва-шият Го-чо изя-де ро-за-та!-хлипаше художника и гледаше към пънчето останало от цветето и калната зурла на прасето, което доволно примляскваше изпод дупката в оградата.
-Ами Шаранков, то и в нашата градина изяде всички рози! Съжалявам, какво да се прави, просто лош навик.