Глава IV
- Мите, краят на ваканцията май ти хареса, а?- попита го майка му докато слизаха по пътечката за паркинга.
- Да, мамо! Това е най-интересното място на което сме били и- въздъхна детето- благодаря, че ме доведе тук. Иии много яка пещера- и страшна, и тайна- с бясна река, ама много яка!
- Само пещерата ли?
- Какво само тя?
- Само тя ли беше толкова яка или и Дани?- той се изчерви, тя го разроши по главата и го прегърна през рамо.
- Стига бе, мамооо! Ами интересно ми беше, да! Тя е готина и добра! Показа ми толкова много неща. Даже... даже малко...
- Ти напомни за татко ти- довърши Асиана и въздъхна.
- Амии да, ама ти?- ококори се и я погледна.
- Да, и на мен Мите... И на мен.
- Ами ти как си, мамо? Той- сниши глас- тук се изгубил, нали?
- Изчезнал е точно тук, да- не тук де, където сме сега, а там в пещерата.
- Как?
- Никой никога не ми е казвал до сега... От тогава чичо ти Асен не ми е говорил. Ужасява се само при споменаването дори на нещо от тук- от този район, камо ли да спомена името на баща ти- малкият я прегърна.
- Ама Дани как го стресна ония, а?- смени бързо темата, за да я разведри. И се ухили.
- Просто тогава го постави на мястото му. Въпреки, че такъв човек никога не би разбрал и никога няма да се научи как да се държи на съответното място.
- Щото не е умен, нали?
- Така е, но и възпитан не беше.
- Защо не им разказа за цветето?
- Нямаше да издържа- заради мисълта за баща ти.
- Ехх, няма повече- извинявай, мамо!
- Няма нищо, миличък. Я виж! Какво пише тук- прочети!- той отиде до плочата, а тя леко се извъртя и избърса лицето си.
- Пише за двамата водолази- Сияна и Ев... Евстатѝ.
- Евста̀ти- така се произнася!- тя се засмя.
- Е какво е това име?
- Ами... име. Важен е човекът зад него!
- Ама, мамо- възхити се Димитър- те са от Варна!
- Знам, Мите! За това исках и ти сам да го видиш. Скачай вече в колата, че трябва да тръгваме!
- Ще ме заведеш ли още някъде?
- А ти ще ми кажеш ли защо откъсна от цветето и го мушна в джоба ѝ?
- За да я пази, бе мамо! Нали това цвете не умира!
- Талантлив си ми ти и добър... Добре да кажем, че няма да ти е скучно, обещавам! Утре живот и здраве ще сме си вкъщи. А до утре... има много време!- той се обърна назад и гледаше през стъклото- Ще я видиш пак, Мите, сигурна съм!
- Мислиш ли?
- Убедена съм! Това не е последната ви среща- и тръгнаха. Митко махаше на Дани, докато се загуби след завоя...
Даника отиде при стоянката до барчето, но там беше само Андрей, което беше и логично.
- Усмихваш се!- каза той.
- Даа, защото един тайно-явен обожател ме очарова.
- Ооо... Ти да видиш! Никак не съм изненадан! Ама ти него или той теб?
- Девет, Андро!
- Какво девет?
- На толкова години е малкият ми обожател.
- Ааа- стана му малко неудобно, но той си беше такъв, по-притеснителен.
- Друго си помисли, нали?
- На теб е трудно да се устои!
- Амиии, не думай! А ти?
- Какво аз?
- Устояваш ли?
- Пробваш ли ме?- тя го погледна предизвикателно- Кажи сега как беше групата- смени бързо темата той.
- Прилична, заинтригувана, макар и само заради...
- Ей, ти!- извика някой- Дана ли беше?- грубиянинът приближаваше. Андрей излезе пред нея, но тя го върна с ръката.
- Дани!
- Не ми пука!
- Сигурна съм!
- Не ми се прави на важна, искам парите си и извинение!
- Едното ще получиш! И без това не те интересуваше какво говоря, така че ето ти пет лева и бягай!- и му ги забучи в ръката.
- Ей, сополанке, ако не ми се извиниш...
-За какво?- не му даде възможност да продължи- Че няколко пъти смути и хората, и беседата с простотията си? Защото много знаеш, нали?
- Ееей!- и се наостри срещу нея като се надигна на пръсти.
- Защо не си признаеш, че те беше и все още те е страх, а, малка дребна душице?- наведе се и прошепна в ухото му Дани.
- Никога!- изкрещя той.
- Извинението си ще го получиш също точно тогава!
- Арррр!- почервеня и почти се разпени той.
- Кротко бе човек!- тук Андрей не издържа, избута Дани встрани и застана между тях.
- Какво кротко? Заради тая...
- Внимавай какво ще кажеш!- Ледено каза Андрей.
- И к‘во, ши ме набиеш ли? Тая щеше да ме ‘фърли в дупката.
- Чудно защо! И... не се пробвай срещу мен!
- Я бе, ти си лапнал по нея май?
- Довиждане, господине, приключихме с Вас!- изсъска Андрей, ръката вече го сърбеше.
- ‘Айде няма да те набия пред тая!- и повдигна яката на якето си.
- ‘Айде добре!- леко с насмешка му отвърна той.
- Сега вече видя и разбра заради кой, нали?- той кимна.
- Много си го изтърпяла.
- Честно ли- исках да се погъбаркам с него!
- Само някой ден да не ти излезе солено.
- Благодаря!- Дани застана пред него, той се усмихна, а тя го целуна по бузата- Виж, събра ти се група.
- Ами... добре!- издиша дълбоко и я погали по рамото- Отивам, че после съм на Ягодинската- тя сбърчи чело и присви вежди.
- Не се мръщи, само ти не я харесваш!
- Не е така! Просто не ми е толкова интересна- намигна му и го побутна, той тръгна.
- Ох, Андроо... защо си такъв?- тихо каза Дани и въздъхна.
Денят се изтъркули бързо. Първите залезни пръски подсказваха за идването на нощта. Пет и половина минаваше и Дани тръгна към Харамийската пещера.. Слави щеше да я чака там. Боровата гора бе повече от вълшебна. Гъстият аромат на смола и мъгла много ѝ допадаше. Скъса си едно клонче и си играеше по пътя с него.
Опитният алпинист беше той. И тя имаше кетап за такъв, но нямаше много стаж и определено предпочиташе той да води. В случая отиваше, за да помага.
Здрасти, Слави!
- Ооо, Черноочке, ти ли ще си с мене ‘неска?
- Защо, да не би да не знаеше?- закачливо го попита тя.
- Не така де! Невката ме остави щот‘ масльонката потекла и помолих Андрейката да ми намери някой.
- Е, той не се катери, Ясен е в отпуска, Илко дойде вместо Неве сутринта, тъй че ще да съм аз.
-За мен ще бъде чест повелителко на дяволската гърловина! Първо ще овържа тебе, за да покажа на хапльовците к‘во да правят после.
- Давай!- той взе оборудването.
- Скачай вътре!- и нахлузи коланите- Мале к‘ъв крак! Браво бе Дани- само мускул и дължина. И клинчето, и панталонките, ццц- зрението ми започва да отслабва.
- Изправи се по-нагоре и ще си го върнеш!
- Колко нагоре, много зависи?- тя го шляпна.
-Да не загубиш ума и дума, че ще ти трябват след малко- той се изправи и се усмихна закачливо с пъстрите си очи, а тя леко поруменя.
- Гледай себе си, Русокоске- ти да не изгориш!- и издиша буквално в устните ѝ.
- Здрасти, банда!- обърна се той към ентусиастите- бяха пет човека- три момчета, две момичета и дете- Аз съм Слави- вашият мъчител днес за тези, които са си избрали да се изтезават и да пробват себе си в дупката. Това е моят помощник Дани- тя помаха с ръка-и със сигурност далеч по-добрият разказвач- направо може да ви пренесе в друг свят и да ви отвее въображението.
- Здравейте и от мен!
- Малък, на колко си?
- На седем!
- Ставаш! Я дай тон на останалите и да им покажем как се прави, нали?- малкият се ухили- Ела при мен. И докато подготвям юнака, слушайте Дани внимателно. Тя ще ви каже какво ви предстои и гледайте да позапомните повечко.
- И така! Кой го е страх от високо?- едното момиче вдигна ръка- Ето това е смелост, само ти си призна- момците се засмяха- Значи ще сложим теб първа, за да може, ако погледнеш надолу, да виждаш симпатягата зад мен- тя се усмихна- Ще влизате по двама- по един за мен и за него. Какво ви очаква? Започваме с двайсет метра отвесна скала, по която ще се катерите. После идва металното въже, за което ще се държите. Някъде там ще видите сливането на двете пещери, носещи едно име- това, за което сте дошли- идвате за една, получавате две! Следва препятствието за страхливите от теснини, ако има такива. Има такава, през която се пропълзява, за да дойде времето, в което ще светнете челниците на каските, ако разбира се те не ви „светнат“ първи- тук вече всички се разсмяха- за да завършите със спускане, над четиридесет метра в една огромна и много красива зала, от където накрая ще излезете на пътечката за „Дяволското гърло“. Сами вече се досещате, че пещерата не е осветена с изключение на естествения си изход. Ако има отказали се, сега е времето!?- едното момиче се дръпна встрани.
- Сигурна ли си? Все пак спомен за цял живот.
- Не, не... Не е за мен, отказвам се!
- Добре, ти си знаеш! А ти, младежо- нещо се колебаеш виждам?
- Амии... ще се събера ли?- беше по-пълничък. Дани отиде при него и му прошепна в ухото:
- Ще те боднем с иличката и ще минеш, няма страшно- тупна го по коремчето и му намигна.
- Малкият е готов!- обади се Слави- Да идва следващия!- и така четворката беше готова за приключения. Слави дръпна Дани леко встрани.
- Сега да не тръгнеш да ми дириш тревички заради ония мухльо?
- Слави, той не е мухльо! Радо ми е приятел от университета!
- Не ми харесва как те гледа, много е смотан! А и не съм сигурен тревичките дали не са само предтекст.
- Ей, спри се!
- Добре!- и тръгна да се отдалечава- А как ми се иска да го фрасна!
- Чух теее!
- Нищо не съм казаал!
- Слави, тръгвай с дамата! Юнаците днес са само за мен!
- Малък, завиждам ти честно!
- Напред, Славии! Ще се видим в голямата зала.
Приключението се хареса на четворката смелчаци. Разбраха, че в тази пещера някога е имало и пещерняци, което и не беше голяма изненада, но все пак. Адреналинът доста се качи, но всички бяха доволни- възхитени и от пещерата, но най-вече от себе си. Голямата зала ги впечатли след дългото спускане. Кристално-каменните парчета ги очароваха. В тъмното приличаха на диаманти.. Макар и залата да беше естествено осветена от изхода си, все пак минаваше седем и четвърт и си личеше. Изпратиха групата по живо, по здраво. Слави дръпна Дани за колана.
- Красавице, кога ще влезем в пещерата само двамата?
- Гледката отдолу ще ти хареса, а?
- Стига деее, сериозно!
-Добре, извинявай! Другата седмица иии малко отгоре, на пълнолуние, когато приключиш? Ще бъде романтично и мнооого красиво!- тя го щипна по корема- здрав и оформен. Прокара пръстите си нагоре чак до рошавата му коса, той потръпна. Не издържа и устните му направо залепнаха за нейните. Тя не се дръпна. Отвърна му.
- Ще чакам! – отвърна доволен той- Сега вече ще чакам!
- Сега?
- Откраднах си целувка и ми я подариха обратно! До пълнолуние!- и тръгна.
- Ей, няма ли да ме закараш?- извика тя.
- Времето е хубаво, наслади му се!- отвърна той, свиркайки си.
Дани беше щастлива и за пореден път изненадана. Слави я караше да се чувства така всеки път и въпреки, че знаеше, никога не беше подготвена за негова реакция. Начинът по който говореше дори с нея беше различен всеки път. Все едно това бяха двама или няколко души... Тръгна усмихната по пътя обратно.
Когато беше ясно, се връщаше през гората. Пътят беше с естествен наклон надолу и беше по-лесно. Не минаха и десет минути и къщата, където живееше тя, започна да се вижда. Имаше странно усещане в себе си и не можеше да определи какво точно. Но и емоциите от днешния ден не бяха никак малко... Отключи вратата.
- Даника, ти ли си?
- Аз съм, татко!
- ‘Айде, че пръжките изстинаха!
- Сега вече озверях от глад- целуна го по челото- Минавам през банята и ги мятам!
- Ммм... Миришеш на мъжки парфюм?!- тя даде назад една крачка.
- Ха, ами възможжжно е?- и се обърна. Миро поклати глава с усмивка.
- Отивай, отивай! Само внимавай!
- С мивката ли?
- Дани, не насилвай късмета си!- тя се стрелна към него, но той я запря- След като се измиеш... тогава!
- Добре, добре!- смееше се тя.
Седнаха на масата. Наистина беше много гладна, но се стараеше да не се налапва.
- Знаеш ли, татко- днес едно момченце и майка му ме очароваха. Той с любопитството си- искрено и истинско, а тя с изключителната си богата култура и поведение.
- И такива хора все още се срещат...
- Очите ѝ бяха тъжни обаче, ама не посмях да попитам.
- И по-добре. Но май си откраднала сърцето на младежа?
- На Митето ли?
- Митето ли е, Слави ли е- ти ще кажеш!?
- Таткооо! Я ми налей малко вино!
- Какво да бъде?
- Истинско.
- Също толкова истински да бъде и той за теб!- и чукна чашата ѝ- Човек без кусури няма, така както и вино без утайка- само не трябва да се превръща в мътилка... Само чиста истина- кърваво-червена може да е, но прозрачна да е.
- Отнесе се май?
- Не, дъще, грижа ме е за тебе. Един ден ще останеш сама. Отваряй си очите и внимавай много!
-Още ли говорим за Слави, татко?- беше се загледал в пламъците на камината- Таткоооо... Мирославеее?
- Даника- погледна я право в очите, а погледът беше доста сериозен- Виниш ли майка си?
- Какво?- остана като тресната.
- Обвиняваш ли я, че я няма?
- Не съм сигурна, че те разбирам.
- С годините в съзнанието ти вероятно се е загнездила идеята, че тя те изоставила- и теб и мен, нали?
- А мога ли да мисля друго? Какво знам аз?
- Тя не ни остави така, просто защото ѝ се искаше!- гласът му леко се разтрепери, пое си дълбоко въздух.
- Какво ми казваш?
- Вече си на двайсет и четири години и сега вече мога да ти кажа... Остави ни, защото трябваше. За да живее трябваше да си отиде и аз я помолих да го направи, защото наистина обичах много тази жена.
- Не я ли потърси след толкова години?
- Надявах се тя да го направи когато е възможно и ако е било. Въпреки това се поразрових, но може и да си е сменила името.
- Ааа- ще ми кажеш ли защо?
- В този ден се беше видяла с баба Нада...
- О, моля те, нали не се е вързала на някои от нейните „провидения“. Само оглупелите в селото и околията вярват на предсказанията ѝ, а за туристите е просто атракция!- каза почти на един дъх Дани.
- Не и ако беше наистина само едно „просто провидение“. Майка ти беше умна жена, Дани. Семейството си нямаше да остави заради това „нещо“ да го кажем, ала не беше само то.
- Готов ли си да ми разкажеш?
Почти цялата нощ прекараха пред камината. Дани избърса лицето си няколко пъти. Два пъти по толкова потрепери. Трудно ѝ беше да повярва на случилото се. От един момент нататък, не изпусна и за миг ръката на баща си...
© Каролина Колева Все права защищены